СТАНИСЛАВ ГОВЕДАРОВ - ЯМБОЛСКИЯТ ГЛАДИАТОР

Станислав Говедаров дебютира за отбора на Ямбол на 11 октомври 2003 срещу ЦСКА. От тогава до последният му мач, който той изигра срещу Спартак Плевен на 22 март 2019 са точно 514 официален мач с екипа на Ямбол. Всички те са в елита на българския баскетбол. 408 в редовния сезон, 59 в плейофите, 45 за Купата на България и 2 квалификационни мача – това е равносметката. Няма друг баскетболист в нашата история с повече двубоя на такова ниво.
В 487 мача от тези 514 е стартиращ играч. Играл е в 97.1 % от официалните мачове на Ямбол, пропуснал е само 15 от тях. В периода 9 април 2004 – 5 февруари 2011 играе във всичките 240 официални двубоя за Ямбол.
Юбилейният му 500 мач той изигра срещу първия отбор в своята кариера Академик Бултекс 99 в родния си град Пловдив.
Станислав Говедаров премина и границата от 15000 игрови минути в златисто и синьо. Общо под светлините на баскетболната арена има изиграни 15366 минути.  пълна статистика
Станислав Говедаров има 16-т поредни сезона за Ямбол. В баскетболната ни история поради липса на точна писмена фактология се предполага, че само други двама играчи имат толкова много сезона – Васил Арапов (1951-1967) и Велчо Петров (1953-56, 60-72) при цялата условност на понятието сезон през 50-те.
В последните 11 от тези 16-т сезона Станислав бе наш капитан. Никой друг, толкова продължително време не е имал тази чест!
За Ямбол Говедаров реализира общо 7031 точки. В периода от сезон 1992-93 до последния, за които все пак има макар и непълна статистическа информация за този показател следващите след него са легендите Анатолий Ясинский с предполагаеми над 4700 точки и Димитър Ангелов с предполагаеми около 3750 точки.
Станислав Говедаров е баскетболистът с най-много вкарани точки през редовния сезон за периода 1.1.2010-31.12.2019 в НБЛ. Той е единствен в Лигата с повече от 3000 точки през втората декада на 21-ви век. Всичките негови 3182 точки са отбелязани само за един отбор – Ямбол. Най-добри реализатори на десетилетието
Напълно заслужено Станислав Говедаров бе избран в символичният отбор на БФБ за десетилетието (2010/2019). Така той става единственият в ямболската баскетболна история попаднал в тази престижна класация, който през всичките тези десет години, без прекъсване е играл само за ямболския отбор. Всъщност Станислав е единственият сред дванадесетимата играчи от символичния отбор, който през целия този период от десет сезона е играл само в НБЛ и само за един отбор. Така Говедаров затвърждава признанието, че е едно от най-емблематичните лица на българската баскетболна лига през тези години.
Това изключително постижение на Станислав Говедаров го нарежда до най-великите играчи в българския баскетбол и то идва точно в годината на 100 годишния български юбилей на тази пленяваща игра.
символичен отбор на десетилетието

СТАНИСЛАВ ГОВЕДАРОВ е роден на 13 ноември 1980 г. в Пловдив. Казва, че започва да се за­нимава с баскетбол на шега - първо при Пенка Стоянова, по-късно под наставленията на Марин Груев. За­вършва спортно училище. Попада и в разширената селекция на национал­ните отбори за юноши и мъже.

Как дойде в Ямбол?

Идването ми стана съвсем случайно след телефонно обаждане от Мил­ко Арабаджийски към Петър Петров-Пирата. Това стана през сезон 2003-04. Първият ми договор беше до Нова година. Искахме да видим как ще се включа в отбора, защото подготовката беше приключила малко преди моето пристига­не и всъщност аз бях допълнително попълнение. Съставът беше основно от млади играчи като единствените по-опитни състезатели бяха Павел Нойков и Николай Балев. Всички останали момчета бяха от школата на Ямбол, на „Тигър“ фактически, които през предните години бяха показали добра игра и бяха станали шампиони за юноши. Станах съотборник на Андриан Илчев, Иван Марчев, Огнян Стефанов, Калоян Попов, Ясен Русев, Борис Маринов, Светлин Иванов, Митко Хорозов.

Как се утвърди като титуляр?

Може би се наложих като основен играч в един домакински мач срещу Черно море, в който победихме с 92-79. Тогава влязох от пейката и отбелязах 16 точки. Оттогава се превърнах в стартиращ играч. Да се докажа не беше лесно. Мястото в отбори не се дава ей така, трябваше да си го извоювам като се преборя с всички тези момчета, които играеха на моята позиция.
Имам мачове в елита с Академик Пловдив от доста по-рано. Дебютът ми беше, когато бях на 16 -17 години срещу Черно море като гости. Тогава треньор ни беше покойни­ят вече Тодор Ненов. Не е лесно в елитната група. Професионалният спорт е особено нещо. Не е просто удоволствие, а ежедневие, за кое­то общо взето трябва да се хванеш, да влезеш в ритъма му. На мен ми помогна това, че гледам на баскетбола като на хоби, а не като на някакво задължение. Винаги ми е било интересно и приятно да играя, дори в трудните години, след като „Овергаз“ се оттеглиха. В първия сезон отборът беше на ръба и се бореше за своето оцеляване. Но за щастие общината ни подаде ръка. Иван Чолаков се завърна като треньор и се образува едно ядро, което се разви през годините. След това дойдоха Дечо Коешинов, Наско Радев, Мартин Хорозов, а година по-късно и Стоян Петков. За две-три години това беше основата на отбора. До идването на Юли Радионов и вече встъ­пването в длъжност на новия президент на клуба Вальо Ревански, при когото нещата добиха по-професионален характер.

Разкажи ни за сезона, в който отборът ни е съставен само от осем играчи.

В тима бяхме Дечо Коешинов, Наско Радев, Мартин Хорозов, Ми­тко Хорозов, Нино Тмушич, Иван Марчев и Стойо Чолаков. Завършихме трети в редовния сезон като общо взето цялата ни ротация беше сведена до абсо­лютния минимум. С осем човека постигнахме 4-5 победи с малка разлиак реално в последните секунди. Така че през годините е имало доста трудни моменти, които се редуваха с хубавите такива. В отбора бе привлечен и Мартин Дурчев, а година по-късно и Павел Маринов. По­сле Вальо Ревански стана президент на отбора и се постигна едно доста добро професионално ниво в контекста на мениджмънта, селекцията и подготовката. През сезон 2009-10 дойде и превърна­лият се по-късно в основен играч Юли Радионов. Присъедини се после и Ники Върбанов. Направихме отбор, който съумя да завоюва бронзови отличия и това беше един изключителен успех, защото другите състави бяха много добре окомплектовани, изключително силни. Но ние успяхме да изградим успешен колектив и накрая спечелихме ме­дали в първенството. Следващата година продължихме с добрата игра и затвърдихме позициите си като завоювахме бронзови меда­ли, но вече с малко по-различен състав. След като Вальо Ревански се оттегли от ръководния пост в организацията на отбора, дойдоха няколко по-трудни години на преход.

Кой е най-емоционалният ти мач?

За мен лично, това са срещите срещу Левски и срещу Лукойл Академик, които бяха едни от най-добрите отбори в България. Мисля, че единственият тим, който за десет години беше побеждавал и като домакин, и като гост отбора на Лукойл Академик, беше именно Ямбол – през сезон 2011-12 с Джони, Майк и Антъни. Това са мачове, които наистина няма да забравя. Никога не съм печелил шампионска титла, но това, което съм направил със собствени сили в баскетбола за мен е изключително много. Не мога да не спомена и времето, в което Юли Радионов беше част от Ямбол - като играч и треньор. Неслучайно под неговата диригентска палка бяха едни от най-силните ни години. Юли е повече от половин отбор. Когато изградиш разбирателство с такъв състезател, то може да те направи само по-добър. Двете бронзови отличия, които сме печелили с него, са ми много скъпи.

Зае капитанския пост след Дечо Коешинов. Промени ли те с нещо тази отговорност?

Създаването на един отбор е дълъг процес, който коства и изис­ква ежедневен труд и усилия. Капитанът е човекът, който следи за настроенията и трябва да разгадае характерите на играчите, да ги накара да се чувстват комфортно, за да могат да дадат най-доброто от себе си. Смятам, че в Ямбол винаги е имало добра атмосфера. В баскетбола през годините мога да кажа, че съм спе­челил само приятели. Отношенията с другите са показателни за това какъв е един човек като спортист и личност.

Как мотивираш отбора, когато сте в трудна ситуация, играете решаваш мач и нещата са на кантар?

Имало е много такива мачове. Аз лично приемам баскетбола като игра, в която трябва да победи по-добрият. С годините придобиваш опит. Понякога избухваш и срещу съдии, за да мотивираш своите играчи, защото това е спорт, в който всяко едно отсъждано може да промени развитието на мача. Но най-важен е личният пример, с него заразяваш останалите. Нищо специално няма като мотивация. Трябва да се раздаваш, това винаги дава резултат. Няма как да по­беждаваш всеки път, в спорта има и загуби, но себераздаването води до успех. Хората, които те наблюдават, не говоря само за зрителите, но и за противниковия отбор, виждат това и го оценяват. А доволната публика - тя е награда за всеки спортист .

Кога ти е по-трудно: когато си на терена или когато наблюда­ваш от скамейката?

На скамейката винаги е по-трудно. Рядко ми се е случвало да оставам извън мачове поради контузии. Общо взето съм един от щастливците, които нямат сериозни контузии, особено като се има предвид, че спортната ми кариера е достатъчно дълга. Извън терена е доста по-трудно, защото докато си на игрището, ти правиш всичко, за да помогнеш на отбора си да победи. Единстве­ното. което можеш да правиш от скамейката, е да наблюдаваш.

Какво ти даде Ямбол за тези 16 сезона?

Една изключително добра и богата кариера, която според мен никой от ръководството и треньорите в Пловдив не ми е пред­ричал. По една или друга причина в родния ми град нямаше как д а извървя този път. Камъкът си тежи на мястото. Аз съм 16 годи­ни в една организация и смятам, че няма човек в залата, който да не ме отъждествява с нея. Това за мен е успех.

Каза, че камъкът си тежи на мястото. Ямбол ли е твоето място?
Така се оказва. Може би ако в Пловдив имаше по-нормална баскетболна организация в началото на моята кариера, можех да се реализирам успешно и там. За мен баскетболът винаги е бил страст. Имал съм мачове, след които съм се срамувал да вляза в залата на следващия ден. В крайна сметка всеки човек има своите моментни състояния. Но и тогава съм се опитвал да съм полезен за отбора и в крайна сметка, винаги съм се реванширал.

Ти си един от най-обичаните от ямболската публика играчи. Как се чувстваш като такъв?

Това се печели, не се дава с номера на фланелката. Когато си вър­шиш добре работата, ти печелиш сърцата им. Дори след загуба няма да те упрекнат, ако знаят, че си дал всичко от себе си, че си се раздал на сто процента. Нищо не се получава даром - нито в спорта, нито в живота, това е истината. Всичко трябва да се заработи. Поне за мен е било винаги така.

Използван е и материал от книгата издадена от РИМ Ямбол - Пътят: хроника на ямболския баскетбол /1924-2015/