ДЕЧО КОЕШИНОВ - РОДЕН ЛИДЕР СЪС СИЛЕН ХАРАКТЕР И ВСЕОТДАЙНОСТ

Дечо Коешинов е привлечен в ямболския тим в началото на сезон 2005-2006, в един труден за клуба ни момент. Основният спонсор на отбора ни „Овергаз“ се е оттеглил и съществуването на баскетбола в града е под въпрос. За щастие лошият сценарий не се сбъдва и първият сезон на Дечо в състава ни е невероятен.
Роденият в Айтос на 14 май 1975 г. играч, си спечелва обичта на ямболските баскетболни привърженици със своята всеотдайност и лидерски качества. Коешинов е възпитаник на бургаската школа, а кариерата му минава през няколко клубни отбора, включен е и в състава на националния тим при 17-годишните, с който има класиране на Европейското първенство в Гърция през 1991 г. Участва отново в надпреварата между най-добрите на Стария континент през 1993 г. с 19-годишните и в младежка квалификация в Ямбол. След като навършва пълнолетие, Петко Маринов го привлича в мъжкия национален отбор и до 2004 г. се състезава за страната ни.
Вицешампион е при юношите с БК „Вихър“ Айтос, шампион с мъжете на БК „Славия ВИС 2“, трикратен първенец с БК „Лукойл Академик“, многократен победител в турнира за Купата на България - веднъж с БК „Славия ВНС 2“ и четири пъти с БК „Лукойл Академик“. Носител на Купата на УЛЕБ - Южна конференция.
Дечо играе за Ямбол три сезона в периода 2005-2008, като в два от тях е капитан на тима. Включва се и в треньорския щаб на клуба ни. През сезон 2008-09 е асистент треньор на отбора ни.
Кариерата му на наставник е свързана още с мъжкия състав на „Черноморец“, женските формации на „Нефтохимик 2010“ и „Черноморец“, националните отбори за кадети и девойки.

Как започна всичко?
Бях във втори клас, когато в училище дойде треньор към ДФС „Вихър“ - Айтос да събира деца, желаещи да играят баскетбол. Брат ми вече тренираше и покрай него постоянно бях в залата. Той ме ориентира към играта и започнах да се занимавам сериозно. Тогава в Айтос имаше мъжки отбор, който играеше в „Б“ РБГ. На 16 г. ме приеха в спортното училище в Бургас, но след едномесечен престой, треньорът ми там каза, че от мен баскетболист няма да стане.

А ти стигна до националния отбор ...
Да. Спомням си как Стоян Божанков дойде в Айтос. Играх в срещата за да преценят дали могат да ме вземат за квалификациите за европейско първенство. Не бях одобрен. Последваха месеци на много сериозни тренировки и за втория етап на квалификациите бях в състава при по-големите. Доколкото си спомням, победихме Израел и се класирахме на Европейското в Каламата - Гърция. След това отново бяхме на такъв форум в Солун. С младежкия национален отбор до 21 г. не можахме да преминем на квалификацията в Ямбол Загубихме от Русия и Югославия, в чиито състави личаха бъдещи звезди на европейския баскетбол. Станахме трети след победа над Унгария. Петко Маринов ми изпрати първата повиквателна за мъжкия състав, когато бях на 18. Имах много хубави моменти в тази национална гарнитура и разочарования, естествено. Например от това колко малко не ни достигна да играем на Европейско първенство. Бяхме на така нареченото, мини световно. Постигнахме няколко победи, една от които срещу Китай с Яо Мин. Благодарение на националния отбор се докоснах и до друга НБА звезда - Винс Картър. Играхме със Северна Каролина на турнир, мисля в Холандия. Тогава в нашия бяха Илия Евтимов и Васил Евтимов.

Сподели, че си получил подарък от Глушков.
Да, подари ми шорти, с които тренирах много години и в националния, и в клубните ми отбори. Това бе използваният екип на националния отбор. Тогава се играеше със синьо и бяло.

Как попадна в нашия град?
В Ямбол дойдох след разговор с Иван Чолаков. Чухме се по телефона, не сме говорили дълго, всичко беше на мъжка дума. Сега надали някой ще разбере това. Направихме страхотен колектив. Макар и седем-осем човека, бяхме постоянно заедно и това ни помогна да играем добре. Разбира се, началото не бе никак лесно. Трябваше ни време, за да се сработим. Спомням си как отидохме до Стара Загора да изиграем . контролна среща с „Берое“ - отбор тогава от Втора дивизия. Започваме и просто нищо не се получава. Вбесен и изваден от търпение, гледайки случващото се на терена, Чолаков взе почивка. Сядаме на пейката, а той ни сочи един по един: „Тъпанар до тъпанар, тъпанар до тъпанар!" Навели сме глави, знаем, че сме виновни, че сме сгрешили, но от цветистия му език ни е и малко забавно. На пейката сме седнали аз - на 30 г. Нино Тмушич - и той на 30, Митко Хорозов - капитан на отбора, Станислав Говедаров, Наско Радев - големи хора, разбиращи всичко, което се случва. Това също бе част от химията в този състав. Важните мачове започнаха още с началото на сезона, защото трябваше да играем две срещи, бараж за класиране в „А“ РБГ. Неприятни двубои, но победихме в първия мач срещу „Балкан“ с 19 т., а във втория, със „Септември“, с 11 т. Класирахме се и със същите състезатели, направихме невероятен сезон. Навсякъде ходихме с личните си автомобили, а понякога ни помагаха и близки на клуба хора. Това още повече ни сплотяваше. Бяхме винаги една голяма група, дори и когато излизахме на по кафе между тренировките.

Разкажи малко повече за този първи за теб сезон в Ямбол Завършихме трети след много драматични двубои.
Започнахме трудно, победихме „Балкан“ с 3 т., след като в предишен мач на неутрален терен ги бяхме надвили почти с двадесет. Гостуванията ни не бяха на ниво в началото, но с победи над „Спартак - МВР Капитол“ и победа в Плевен всичко си беше точно. Успяхме да се наложим над „Рилски спортист“ и „Левски“ у дома, а като гости в Ботевград надвихме „Балкан“. Това ни даваше увереност в собствените ни сили. Спомням си как в края на този сезон, след втората загуба от Левски седнах на пейката с една хавлия на главата и ми потекоха сълзите. Може малко егоистично да прозвучи, но си помислих, че това е последното отличие, което мога да спечеля като състезател. Не знам защо, явно съм усещал, че краят на баскетболната ми кариера наближава. Помня, че клубът имаше финансови проблеми, но това не ни се отразяваше и играехме добре. Независимо от загубите в двата мача за третото място, всички се отнасяха с нас все едно сме победили. Бяхме само осем състезатели в селекцията за този сезон. Това, което успяхме да постигнем заедно играчи, ръководство, треньор и всички, които бяха с нас през цялото време, бе голям успех, да не кажа геройство, за да не изглежда смешно в нечие очи!
Може би именно този първи мой сезон в Ямбол почувствах като най-хубав, виждах хората обединени в името на една обща цел Може би не всичко е било точно така, но ти казвам как аз го усещах, как се случваше всичко в клуба. Трудно и бавно, с компромиси от двете страни, поради състоянието на клуба, но всички мислещи за едно и също! Залата пълна с фенове - деца , родители , любители на баскетбола - хора , дошли да гледат и окуражават отбора на града си ! Това е най голямото удоволствие за един истински спортист . Днес това понятие е малко променено . Не искам никого да обидя , но то гава времената бяха други, различни!
През следващия сезон отново не бяхме в цветущо финансово състояние. Тогава ни напусна Митко Хорозов и дойде Вовата Рижов, който бе шампион с Ямболгаз, но ни беше трудно. Редувахме силни и слаби мачове и завършихме седми. Независимо от това, колективният дух беше винаги в основата на отборите на Иван Чолаков.
На следващата състезателна година, в средата на месец януари, срязах сухожилие на палеца на дясната ръка и излязох от строя Тогава Иван ми гласува голямо доверие, може би защото знаеше, че съм научил неговите изисквания, които се покриваха и с моето разбиране за играта и започнах да се обучавам в треньорския щаб, а следващият сезон бе моят първи като официален помощни треньор в клуба. Знаел съм, че ще вървя по този път, искал съм го с Иван направихме селекция от млади играчи, с които беше удоволствие да се тренира.
Помагал съм и на Здравко Янчев на финалите за 16-годишнитн в Русе, където за наше нещастие се контузи Павлин Иванов. Помня че на финалите се класираха два отбора от Ямбол - „ Тигър" и „Тунджа", а на Републиканското за момчета до 18 г. в Самоков сезон 2007 - 2008 никой не ни слагаше в сметките за медал, но с „Тигър" стигнахме до полуфинали

Какво е важно, за да си добър играч и треньор?
Работата да ти доставя удоволствие. При мен винаги е било и още е така. Непрестанно казвах на играчите да се забавляват и на тези, които бяха в мъжките отбори, напомнях, че са щастливци защото си изкарват парите с играта, която обичат. Това e рзковничето.

Дечо Коешинов играе за Ямбол три сезона (2005-08). Асистент треньор е на наши отбор през сезон 2008-09. Играч от „залата на славата“ на ямболския баскетбол. Един от най-харизматичните и обичани от нашите фенове баскетболисти играли за Ямбол.

Използван е и материал от книгата издадена от РИМ Ямбол - Пътят: хроника на ямболския баскетбол /1924-2015/