ГЕОРГИ КОВАЧЕВ - ЕДИН ОТ НАЙ-ОБИЧАНИТЕ НАШИ БАСКЕТБОЛИСТИ

“Попаднеш ли веднъж в магията на баскетбола, не можеш да избягаш вече от нея. Владее те за цял живот “.
Роденият на 13 юни 1958 година в Ямбол Георги Ковачев е едно от откритията на Симеон Варчев. С играта си на терена през годините 177-сантиметровият гард е доказал, че за да си добър баскетболист е нужно нещо повече от висок ръст.

Започва да тренира баскетбол в пети клас като ученик в „Климент Охридски“. През едно междучасие със съучениците си се забавлявали на двора като се мерели с тебешири. При едно негово хвърляне, ударил с тебешира симпатичен и напълно непознат за него мъж. Мъжът се обърнал, погледнал го и попитал иска ли да играе баскетбол. Без да знае кой е този човек Ковачев веднага се съгласил и на следващия ден в 9 часа бил в залата. Мъжът бил неговия първи треньор – Симеон Варчев.
„Спомням си го сякаш беше вчера. Там имаше поне 100 деца, повечето от които бяха придружавани от родители. От тях Варчев отбра около двайсетина, между които бях и аз. Какво хареса тогава в мен, не знам. Бях на 12 години и един от най-ниските - имаше по-високи и по-атлетични момчета“. Само след две години с този отбор Георги става републикански шампион за пионери (днес момчета 14). Годината е 1972.
При Варчев се е тренирало много сериозно - сутрин преди училище и отново следобед. „На втория-третия месец вече усетих тръпката. Така тръгнах, след това дойдоха и националните отбори за юноши“.
Ковачев има четвърто място на европейско първенство в Испания през 1976, което е голям успех за българския баскетбол. В този отбора на България е бил заедно с Георги Станков, който имал по-големи качества от него.
„На Станков баскетболът му идваше отвътре. Докато при мен нещата се получаваха с повече труд. Никога не се отказвах, винаги си повтарях, че трябва да го направя“.

Като един от най-неприятните изживявания в баскетбола Ковачев се сеща за изпадането от „А“ група след края на сезон 1979-80. Половината отбор тогава е бил с контузии. За цял сезон не е спечелена нито една победа. Публиката не разбирала това, че отборът е „осакатен“ с толкова много травми, коментирало се е единствено загубите.

За най-хубав момент за него, без никакво колебание е спечелването на Бронзът от шампионата 1978-79.
„Никога няма да го забравя. Залата пълна догоре. Смачкахме Бургас с 40 точки (108-74). След мача получихме един голям венец с цветя от публиката. Това е, няма как да го обясня, благодарност от хората, че сме им доставили такава огромна радост. Много ни обичаха. Бяхме стабилен отбор, нямаше надменност нито на терена, нито извън него, единствено себераздаване. Затова публиката ни обичаше и уважаваше. А ние се отблагодарявахме подобаващо на хората за подкрепата с играта си“.

За свой най-добър партньор на игрището, с този с който най-добре е играел Ковачев споменава Иван Главов, който е бил самобитен талант.
„Рядко срещаш такъв състезател, добър и като гард, и като организатор. Затова и публиката го боготвореше. Беше наистина много добър баскетболист. Технически знаеше кога да подаде топката и кога да успокои отбора, беше роден с талант за водач на тима. Раздаваше се за приятелите, винаги готов да помогне, да те успокои, което беше важно, защото ние все още бяхме млади, набирахме сили и трупахме опит. Отборът беше от две поколения и винаги е имало уважение към по-големите. За нас те бяха авторитети“
Симеон Варчев е имал голям респект у състезателите. „Новобранците“ пристигахме в залата половин час по-рано за тренировка, за да извадим топките. Йерархията в отбора се ценеше. Смятам, че така е правилно и че така трябва да е и сега. За мен беше радост и чест, че играех с тези опитни състезатели, с чийто пример в спорта съм израснал. На терена защитавахме първо потника, доброто име на отбора. Да каже публиката, че си играл добре в даден мач – това ни стимулираше и ни караше да се усъвършенстваме. Трябва да има себераздаване. Няма ли отдаденост, нищо не става“.

Георги Ковачев не си спомня срещу кой баскетболист му е било най-трудно на терена. Но никога не забрави думите на Петко Маринов след един мач срещу ЦСКА в София. „Не знам с какво го бях впечатлил, още повече, че в конкретната среща не бях вкарал много точки, но след последния съдийски сигнал дойде при мен и ми каза: „Имаш голям потенциал, но трябва да се успокоиш.“ Как да съм спокоен?! Та аз бях тогава на 21-22 години - кипях, вълнувах се, бях много емоционален“.

За един от най-силния свой баскетболен елемент Ковачев смята подаването на точни пасове към съотборниците . „Доброто подаване говори за взаимодействието между самите състезатели, показва спойката между тях. Добрият пас показва, че не играеш само за себе си, а за отбора и с отбора. Баскетболът е колективен спорт. Само при добро взаимодействие може да се реализира на терена стереотипът, изграден по време на тренировка“.

За да бъдеш добър играч според Ковачев трябва да мразиш загубите, да имаш хъс, да се раздаваш. „Когато излизахме да играем, за нас беше радост. А ако спечелим, щастието ни е двойно. След загуба не можех да спя. Премислях отново ситуациите и как съм можел да ги отиграя по-добре. Преди мач винаги има превъзбуда, но адреналинът се вдига, когато влезеш на терена. Тогава вече нищо друго няма значение – само играта. Концентриран си само върху това, как да надхитриш противника. След мач преосмислях ситуациите, за да видя какви грешки съм допуснал. А на следващата сутрин отивах в залата и започвах да тренирам това, в което смятах, че не съм бил достатъчно добър“.
Пасовете си ги е тренирал, като преди тренировка, отбелязва с тебешир една точка, около която очертава окръжност. И се започва: дрибъл с топката, хващане и изстрелването и в тебеширения кръг. „Първите два-три месеца беше ужас, но след третия месец топката отиваше право в целта: десет от десет. Така тренирах подаване. Не става иначе, трябва да се усъвършенстваш“.
За Ковачев неговият откривател в баскетбола Симеон Варчев е изискващ, човек на мъжката дума – обещае ли нещо, винаги го изпълнява. При него е нямало място за кръшкачи. Ако тренировката започва в 10 часа, в 9.30 е трябвало да си в залата и да загряваш. Точно в 10 започва същинската част с упражнението, в което трябва да си на скорост. Ако не си загрял, можеш да получиш разтежение, скъсване на влакна. Тялото трябва да е подготвено за тренировка.

През сезон 1985-86 Ковачев се мести във Варна. „Реших да опитам там през '85, след един приятелски турнир в Ямбол. След първия мач с отбора на Варна, който загубихме, Симеон дойде при мен и ме попита: „Ковач, какво смяташ да правиш? Искаш ли да продължиш да играеш баскетбол.“ Отговорих му, че вече съм уморен и до една-две години смятам да се откажа. Бях на 27 години. Симеон ме гледаше невярващо. Каза: „Ти нормален ли си? Знаеш ли колко хляб има още в теб?!“. Постави ми въпроса ребром - трябваше да реша дали искам да играя във Варна. Предупреди ме, че няма да е лесно. Остави ми номера си и след седмица му се обадих, за да му кажа, че съм готов да опитам“. През първите си два сезона в Академик Варна Ковачев не играе редовно. На 32-33 години обаче е бил в стихията си. „Аз, Цецо Неделчев и Шишков бяхме ядрото на отбора във Варна. Един от нас да липсва на терена, всичко отива по дяволите. Тримата ли сме - няма значение кой е срещу нас, справяхме се с всичко. Но успехите ни бяха плод на жестоки тренировки - два пъти лежах в болница след пренатоварване. Но издържах и съм благодарен на Симеон Варчев“.

Спортът за него учи на дисциплина и уважение.
Георги Ковачев безспорно е един от най-обичаните и харизматични баскетболисти играли за Ямбол. Любимец на публиката. Имено феновете го избраха в символичния отбор на Ямбол за 20-ти век. Георги Ковачев има девет сезона с екипа на ямболския отбор.

Текстът е взет от книгата издадена от РИМ Ямбол - Пътят: хроника на ямболския баскетбол /1924-2015/

 

към "ЗАЛАТА НА СЛАВАТА"