СИМЕОН ВАРЧЕВ - ГОЛЕМИТЕ УСПЕХИ ЗАПОЧНАХА ОТ НЕГО

Симеон Варчев: „В Ямбол бяха едни от най-хубавите ни години. В този град мина младостта ни.“

Роден е на 7 август 1943 г. в Разград. С баскетбола започва, когато е 14-годишен – през 1957 год. Преминава през юношите на „Лудогорец”- Разград и бързо влиза в мъжкия състав. Като студент във ВИФ е включен в отбора, трениран от Кирил Семов. Печели купа България за младежи. През 1967 – 1968 год. играе за отбора на „Миньор”-Перник. Идва в Ямбол като състезател през 1968 г. Именно в града край Тунджа започва треньорската кариера на Симеон Варчев – наставникът извел за първи път мъжкия отбор на Ямбол до бронзови медали за купа България през 1977 г. и на републиканското първенство през сезон 1978-79 г. Трикратен шампион с детско-юношеската школа на ”Лъсков”- Ямбол: с отбор пионери през 1972 г. и 1973 г., а през 1976 г. - с юношеския състав на клуба. Негово откритие е и единственият български баскетболист, играл в НБА – Георги Глушков. Води националния отбор на република България от 1989 до 1993 г. и класира два пъти тима на европейските първенства. През 1992 г. е избран в анкетата на вестник Труд за треньор номер 1 на България.

Симеон: В Ямбол бяха едни от най-хубавите ми години, младостта ни премина там - от 1.09.1968 до 1.09.1980г., 12 години. През 1968 г. получих покана от Ямбол да бъда техен състезател. Съдбата обаче не беше много с мен. Около 2 месеца по-късно скъсах ахилес на приятелска среща със Стара Загора. Днес една такава травма се диагностицира лесно, но в онези години лекарите не можеха да установят какво ми има. Само проф. Матев откри, че ми е скъсан ахилесът и трябва да ми се направи операция. Така и сторихме, но излезе несполучлива. Мускулът на подбедрицата е триглав, хирурзите засегнаха единия нерв и той остана двуглав. Това промени цялата ми техника и качества като отскокливост, бързина и т.н. Бях на 25 години. Точно бях станал, според мен, добър баскетболист. Но независимо от състоянието ми, на мен ми се играеше и така отново се върнах на терена. На следващата години, на 30.09, пак срещу Стара Загора счупих ръка. Тогава си помислих, че Господ е нещо срещу мен. Направих селекция и започнах да тренирам деца. Стана така, че след като си бях направил подготвителни групи, продължих да играя и така до 1976 г., когато седем от моите състезатели влязоха в мъжкия отбор. Тогава ме направиха наставник на мъжете. През този период бях и старши треньор на националния отбор за юноши.
В Ямбол отношението към баскетбола преди моето идване в града, а и след това, винаги е било много прогресивно. Имаше много хора, които обичаха тази игра и искаха да я има в града. Преди мен бяха взели за треньор на мъжете Стоянов (Баджо) от Плевен, който независимо че беше особняк като характер, беше направил много за развитието и популяризирането на мъжкия отбор в града. Най-интересното и най-важното за времето ни в Ямбол беше, че в секцията, ръководена от Стойо Симеонов, имаше желание за работа с деца. Събраха ни целия мъжки отбор и ни поставиха следната задача: който иска, не е задължително, да си направи подготвителни групи. Ние с Митко Георгиев – центърът на отбора, излязохме най-отворени към идеята и погледнахме най-сериозно към това решение на секцията и си сформирахме подготвителни групи, с които започнахме сериозна работа. Дотогава Ямбол нямаха класиран отбор за подрастващи на финалите. А с първото ни появяване с тима през 1972 г. на финалите за пионери, днес момчета до 14 години в Шумен, станахме шампиони.. Главният съдия на турнира Пелтеков беше направил един анализ на първенството в списание „Треньорска мисъл“ и беше отделил отбора на „Лъсков“ Ямбол първи, сам в групата. Някои от тези момчета станаха много добри баскетболисти: Георги Ковачев, например, игра доста не само за Ямбол, но и за Варна. Така започнахме.
В този период от време Цанка, съпругата ми, прояви също желание да се занимава с треньорство. Тя започна със смесени групи и за момчета, и за момичета. От нейната първа селекция момчета излезе Валентин Стоев, познат като Вальо Пушката, който по-късно отиде в Канада и животът му минава там, но той беше изключително талантлив, физически много здрав, много му се отдаваше играта и имаше отношение към баскетбола. Той игра за Ямбол, но по-дълго се състезаваше за Варна .

Симеон: Дружеството много ни помагаше. Хората бяха изключително съпричастни. Осигуряваха подготвителни лагери. През пролетната ваканция ходехме в планината, а всяко лято бяхме на море. Осигуряваха общежития за децата, които не са от Ямбол и Глушков живееше там. Имаше много общественици, които споделяха нашите идеи: Атанас Стамболов, който беше първо заместник окръжен управител, а след това стана и председател на Окръжния народен съвет, Христо Христов – секретар на ОК на ДКМС,а от 1976 г. и председател на секцията по баскетбол. Христов влагаше много енергия ежедневно за решаването на многобройните организационни проблеми. Баскетболът ни направи приятели и до ден днешен поддържаме добри отношения. Дянко Чавдаров – следовател, се ползваше с изключителен авторитет в града. Петър Майсторов също помагаше.

Симеон: Аз живеех в квартал и когато слизах в центъра, тия 500 метра от центъра на града до зала „Диана“, ги вземах най-малко за 1 час. Тогава мачовете на мъжете в първенството се играеха по два: събота от 17:00 и в неделя от 10:30. И в понеделник давах интервюта по ямболските улици (смее се).

Симеон: За съжаление нещата не се развиха по най-добрия начин. Срещахме се с ръководителите на града, но те казаха, че не могат да поемат ангажимента за големи отбори, за мъже, за жени, за подрастващи. Идваше им на нагорно. А ние бяхме нашумели като треньори. Доста покани имаше. Тенчо Начев, босът на Марица Пловдив, които бяха многократни шампиони, носители на Купата, донесе ключовете за апартамента направо вкъщи и ги остави на масата. Владо Славов, председателят на Локомотив София ни предлагаше четиристаен апартамент. Но ние решихме да отидем в Ботевград, защото имах една болна амбиция да направя отбор за Европа на клубно ниво. Сашо Везенков, Емил Йонов, Венци Славов, бог да го прости, Николай Пеев, Йордан Колев, бяха още юноши,а с Глушков се бяхме разбрали, че когато отбие военната си служба, ще дойде там, където съм аз. И си казах, че ще намерим още един център, „ще излъжем“ Голомеев.
Имахме предложения от Пловдив, София и от други градове, но избрахме Ботевград. Това говори за отношението ни към професията, към баскетбола, за желанието ни да правим нещо, да постигнем нещо. Бяхме много амбициозни.

Разкажете ни за играчите на Ямбол, с които сте се състезавали заедно, като Главов например, за вашите момчета.

Симеон: Главов беше изключителен талант като състезател. Беше много особен като човек. С него имахме и хубави и лоши моменти. Но когато се разделихме, го направихме като приятели. Георги Станков е едно момче, което заслужава да кажа няколко думи за него. На 18 години в София, в зала „Сливница“, играхме мач с „Академик“ на Голомеев. И Георги Станков вкара 20 точки, като всеки кош го реализира по различен начин. Когато свърши срещата, Атанас Голомеев дойде при мен и ме попита „Абе Симо, от къде го извади това момче?“, а той беше на 18 години, изключителен талант. За съжаление не се разви. Друг играч, който игра доста в Ямбол, бе Юри Недялков. Ковачев беше много талантлив, той ако беше пораснал още10 см., можеше да направи европейска кариера. Всичко му се отдаваше в играта и стрелба, и дрибъл, и пас, и защита. Всичко му се отдаваше.

Симеон: Непременно искам да изкажа мисленето си, че сам човек не може нищо да направи. Ние имахме много помощници – Любо Драганов, Николай Манев, Станислав Станков, Сула Ковачева,които бяха ежедневно с нас. Успяхме да разширим работата с подрастващите, назначихме в дружеството треньорите Здравко Янчев и Иван Чолаков. Още тогава на Иван му казах, че ще стане успешен треньор. Той надмина всичко, днес като кажеш Чолаков, разбираш ямболския баскетбол и обратно. Специално място има Иван Ангелов – (Мекия) и като състезател, и като треньор, и като организатор, а и синът му направи много успешна кариера. Да не пропуснем и добрата съдийска работа на Петър Петров.

Ямбол е един от центровета на баскетбола в България, преживя успешни и не толкова успешни години, но баскетболът го има. Надявам се завинаги.

Текстът е взет от книгата издадена от РИМ Ямбол - Пътят: хроника на ямболския баскетбол /1924-2015/