“ Не съм срещал друг като тренера - да обича толкова много това, което прави, да е изцяло и напълно отдаден на призванието си вече над 30 години ”, казва Павел Маринов за човека, предал му първите уроци по баскетбол. “ Здравко Янчев ми е като втори баща - грижи се за всички деца, обича ги като свои. Уникален е! Върна ли се в Ямбол, правя всичко възможно да се видя с него. ”

Портретa на известния треньор допълват и двама други негови възпитаници.

Павлин Иванов споделя:

“Здравко Янчев изигра изключително важна роля в живота ми. На него дължа много. Даде ми основното от баскетбола, повлия върху изграждането на характера ми и заедно с моите родители участваше във възпитанието ми. Той винаги е всеотдаен към всички деца, с които работи. Държи на дисциплината както в залата, така и извън нея. Обръща внимание на детайлите, особено на стрелбата. Винаги е казвал, че в крайна сметка топката трябва да влезе в коша. Смятам, че трябва да има повече такива треньори при подрастващите” .

“ Здравко Янчев е отдал целия си живот на баскетбола. Добър педагог е, умее да шлифова хората и знае точно къде да “пипне”. За него винаги най-важно е да станеш първо човек и чак след това добър играч. Възприемахме го като втори баща - той е човекът, който те хваща за ръка и започва да те учи на основните неща. Във възрастта до 14 години няма по-добър треньор от него ”, разказва и Евгени Иванов.

Здравко Янчев е роден през 1952 г. в Ямбол. Родителите му искали да станe цигулар или лекар, но той избира спорта. Баща му е човекът, който му помага с тренировките и подготовката за кандидатстване във ВИФ. След като завършва образованието си, получава възможността да остане на работа като треньор в “Левски” - в столичния клуб са впечатлени от откритите уроци, които изнася Янчев. Отказва и се връща в родния Ямбол. Казва, че никога не е съжалявал за това си решение. През 1993 г. основава БК „Тигър”, а през 1999 г. кадетската формация на клуба става шампион на България. Пак тогава Здравко Янчев е признат за най-добър треньор в България. През 2001 г. първенството на страната печели и юношеският тим на „Тигър”.
През 2019 г. воденият от него отбор на „Тунджа“ Ямбол, момчетата U12, стана шампион на страната. Това е трета титла при подрастващите за Здравко Янчев , с което той се изравни със Симеон Варчев.

Ще те върна към началото…как се “срещна” с баскетбола?

На времето тренирах борба, малко бокс, конен спорт. Като дете опитваш всички спортове и накрая, каквото стане. Когато стигнах до баскетбола, реших, че ми харесва най-много. Мисля, че беше през '64-65 година, да съм бил 12-13-годишен. Първият ми треньор беше Васил Арапов - от него се научих на отношение и уважение към състезателите си.

Той ли те насочи към треньорската професия?

От Васил Арапов, мир на праха му, научих много за баскетбола. Желанието ми да стана треньор се зароди още когато играех под негово ръководство. Обичам тази игра! Баскетболист не можах да стана, но треньорската професия се превърна в моя съдба. Няма да забравя един разговор с Кирил Семов, мой преподавател в студентските ми години. Срещнахме се на състезание в Самоков и обсъждахме несгодите на треньорската професия. Тогава този много възпитан и етичен човек ми каза: “Здравко, ако ти е приятно да работиш с деца, прави го и се наслаждавай на тяхното израстване!”. Няма го вече на този свят Кирил Семов, но никога няма да забравя думите му и отношението му към нас - като към изградени хора, личности. От него получих и тези уроци, не само знания за баскетболната игра.

Знам, че има още една личност, от която си научил много - Вълчо Йорданов.

За мен той беше един от големите баскетболисти, играли през 70-те години на миналия век  в България. Човек с голяма душа и сърце, много весел, приятел на всички - и на състезатели, и на треньори. Учил съм се от играта му и от работата му като наставник. Вълчо бе първият треньор в България, който започна да работи върху лява ръка при атаката на коша. Постепенно тази “негова” новост се възприе в баскетболните среди. Вълчо бе обичан от всички. Имах късмет да се уча от хора, за които се говореше с уважение дълги години след като си бяха отишли от този свят.

Една част от децата, които си тренирал, днес вече са зрели мъже. Продължават да говорят с голяма любов и уважение за теб

Старал съм се да ги възпитавам. Огромно удоволствие ми доставя да ги виждам как идват на тренировка със желание. Не всички могат да станат добри състезатели, но това, което им дава спортът, им остава за цял живот. Винаги се радвам на успехите им и на случайните срещи с родителите на бивши мои възпитаници, които са ми благодарни за това, което съм направил за децата им. Уважавам състезателите си и винаги, когато се съберем, с усмивка си спомняме какви магарии са ми правили. Съжалявам, че понякога забравям да ги поздравя за рождените им дни, но те не ми се сърдят, знаят, че е защото съм зает и ми прощават.

Лесно ли се работи с деца?

Специфично е, заради възрастта им. Трябва да оформиш техните характери, да ги научиш да се трудят и да направиш от тях състезатели -това вече е радостта на треньора. Удоволствието от работата с деца, не можеш да го сравниш с нищо. Правят си номера, понякога се закачат, бият се, говорят глупости, но ти със своя характер, с думите си, трябва да ги убедиш в правилните решения.
Знаеш ли, аз бях много непослушен в училище. Доста чеесто викаха баща ми за различни мои провинения. Опитвах се да се измъкна като злепоставях класната си Златанова. Баща ми ме кореше, думите му бяха “ Тя иска човек да направи от теб!”. От онези години съм запомнил отговорът на моята учителка, че от палавите деца стават добри хора.
От това съм се ръководил в професията си. И малко по малко, виждам как някои от тях, които може би щяха да станат хулигани, се изграждат като хора с характер. Това е приятното в треньорската професия.

Ще ми разкажеш за успехите ви, но преди това да поговорим за нещо друго. В разговор с Евгени Иванов, той каза, че ти си „човекът, който ги е хванал за ръката и ги е научил на баскетбол, показал си им всичко, дал си им основата.” На какво ги учиш?

Всеки треньор показва по нещо, а те надграждат. Характерите не се променят лесно. На терена трябва да бъдеш боец. Водил съм ги не само по състезания, но и по лагери. Само, който се е занимавал с деца, може да разбере голямата отговорност на треньора за опазването на възпитаниците му. Имам много случки през годините. Когато се съберем, си ги припомняме.

Как се появи идеята за създаването на „Тигър”?

Първо създадохме “Пламъци” с финансовата подкрепа на г-н Пламен Трифонов, който помагаше докато имаше възможност и се грижеше да децата. През 1993 г. заедно със Стоян Добрев основахме БК „Тигър”. Децата избраха името на клуба– искаха да бъде на името на голямо, силно животно, което да плаши противниците. Школата на „Тигър” се познава в цяла България. С годините успях да пригодя едно помещение в залата за съблекалня, обзаведох им и малък фитнес център. Спестявах 20 години, но успях да купя и автобус, с който и досега пътуваме. Изкарах курсовете за професионален шофьор, за да сме независими.

Много момчета от школата на „Тигър” щяха да играят в мъжкия отбор на Ямбол, ако не се бяха намесили някои фактори. За съжаление, човекът, който произвежда, не получава нищо. Лаврите се обират от треньорите на мъжките отбори. А ако има трансфери и трансферни суми, те се получват от същите. Можеш да работиш с един състезател десет – дванадесет години, да го създадеш, но после всичко, което се даде за този състезател от друг клуб, отива при наставниците на мъжките отбори. Това е истината.

Мечтата ми беше в ямболския отбор да играят дванадесет наши момчета, но не успях да я сбъдна. А ние развивахме и добър женски баскетбол. Подрастващите отбори на БК”Тигър” - момичета винаги са били в първите четири места на републиканските първенства. Имах и шест национални състезателки в девическите отбори.

Днес вече БК „Тунджа” и „Тигър” са заедно, тоест аз произвеждам състезатели за баскетболен клуб „Тунджа”, но остана името. Цяла България ни познава като „тигърчетата”на Ямбол, което не е лошо. Напротив, това е голяма радост за децата.

На кого искаш да благодариш?

Голяма заслуга, за да се създават състезатели през годините, имат Пламен Пламенов, Елена и Величко Александрови, Валентин Ревански, Христо Христов, Михаил Шевкенов, Марияна Иванова, Васил Горнаков, Петър Петров, Диан Кайали, Димитър Лахтев, Ангел Тепсизов. Помагали са и продължават да помагат на децата и много други хора, притеснявам се да не забравя някого - моля за извинение, ако това се случи. Моята благодарност към тях е огромна.

Днес някои от възпитаниците на Здравко Янчев вече са негови колеги. Продължават да търсят съветите му и не са забравили на какво ги е учил. За финал на това интервю публикуваме думите на Андриан Илчев:

“ Здравко е роден за треньорската професия. Научи ни на всички основни техники в баскетбола, които трябва да притежава един състезател и отделно ни възпита: първо да сме добри хора, да уважаваме останалите. Мисля, че във всички тези поколения, които са минали през него, това се забелязва. Виждаме се всеки ден и сега, когато и аз съм треньор, макар да се опитвам да си изградя собствен стил, прилагам някои от нещата, научени от него .”

Здравко Янчев е треньор от "Залата на славата" на ямболския баскетбол, един от най-добрите треньори и възпитатели в страната при работата си с подрастващите баскетболисти.
Обявен е за треньор №1 в България за 2001 при подрастващите.

Текстът е взет от книгата издадена от РИМ Ямбол - Пътят: хроника на ямболския баскетбол /1924-2015/

към "ЗАЛАТА НА СЛАВАТА"