Симеон Варчев е роден през 1943 година в град Разград. Като баскетболист е бил състезател на "Миньор"/ Перник / и "Лъсков /Ямбол/. Треньорската му кариера е изпъстрена с успехи. Под негово ръководство "Черно море" /Варна/ става три пъти шампион на България, три пъти печели и Купата на България, а националният мъжки тим на страната ни се класира под негово ръководство през 1991 и 1993 г. на финалите на европейските първенства. Той открива за баскетболната игра Георги Глушков, първият източноевропеец, играл с в първенството на Националната баскетболна асоциация с екипа на Финикс сънс.
Симеон Варчев е в момента вицепрезидент на баскетболен клуб "Евроинс Черно море", обявен е за почетен гражданин на Варна и Разград.

- Господин Варчев, аз ви помня от детските си години като баскетболист на ямболския "Лъсков". Сега вие сте една от легендите на ямболския и на българския баскетбол. Разкажете как попаднахте в нашия град навремето .
- Бях завършил Висшия институт по физкултура и имах предложения от няколко отбора, но бях се напатил малко, когато бях състезател на "Миньор" / Перник /. Не ми харесваше там обстановката, а през същата тази 1967 година се роди и синът ми, така че трябваше да се съобразяваме като младо семейство и с него. Тогава получих предложение от Ямбол, от Вълчо Йорданов, Бог да го прости, с когото първата година във ВИФ бяхме състуденти, бяхме в една група, бяхме и приятели. Така се озовах в Ямбол. Късметът обаче не беше много с мен, тъй като два месеца след като започнах подготовка с отбора на "Лъсков" получих много сериозна за онова време травма - скъсах ахилес. Нещо, което сега не е никакъв проблем, и за ортопеди, и за хирурзи, но тогава цели два месеца не можаха да открият каква точно ми е диагнозата. Операцията не беше от най-сполучливите, физиката ми не беше вече същата. Все пак започнах подготовка, но пък на следващата година счупих ръка. И си помислих, че прoсто така съм орисан от съдбата и започнах треньорска работа, като си събрах деца от всички училища в Ямбол. Направих няколко групи, от тях излязоха момчета като Георги Станков, Георги Ковачев, Юри Недялков Така продължи до 1976 година, до когато съвместявах нещата - бях и състезател, и треньор на подрастващите . През 1976 година седем от баскетболистите ми влязоха в мъжкия тим на Ямбол, тогава ме направиха и треньор на представителния отбор.

- Тогава всъщност отваряте една голяма , нова и златна страница в развитието на ямболския баскетбол.
- Може да се каже, че златната страница я отворихме със създаването на тези подготвителни групи, тъй като дотогава Ямбол нямаше отбор, който да е стигал до финал нито за пионери, нито за юноши младша и старша възраст, употребявам тогавашната терминология за възрастовите групи. Ние не само, че стигнахме до финали, а през 1972 година станахме в Шумен шампиони на България за пионери, следващата година повторихме този успех . През 1976 година спечелихме шампионската титла при юношите старша възраст, така че новото беше това. И естествено, след това дойдоха и добрите резултати на мъжкия тим.

- Наскоро по телефона с вас говорихме за финалния турнир на България през 1977 година, когато за първи път зала "Диана" е била препълнена на баскетболни мачове и за първи път Ямбол печели бронзови медали. Вие казахте, че по онова време дори се е създала психоза около този турнир. Да ни кажете още нещо около това състезание.
- Спомените ми за 1977 година са много приятни. Много приятни, защото бяхме изненадани. Баскетболът в Ямбол е бил популярен винаги, винаги е имал любители, но чак такава психоза, каквато се създаде в турнира за тази Купа аз не бях виждал, и не бях усещал подобна атмосфера. Тогава системата на състезанието бе по-особена - играеше се в две групи по четири отбора, като всеки играеше срещу всеки и първите два състава продължаваха във финална четворка. Другите отпадаха, но като отпадаха, не си отиваха, а играеха за класиране от пето до осмо място, тъй като спечелените точки важаха за класирането на Спартакиадата. Турнирът се провеждаше за пет дни, без почивен ден. Бронзовите медали, които завоювахме тогава бяха за онова време голямо постижение. Сега да станеш трети, даже и втори, и да си отбор от провинцията, вече се възприема за нормално, тъй като доста отбори, включително и този на Ямбол преди няколко години беше шампион на България. Но в ония години, да пробиеш съставите от София беше почти изключено. Почти изключено, че и да спечелиш медал. Като сложим и много силните тимове на "Балкан” / Ботевград /, на " Черноморец” / Бургас /, на Димитровград, успехът ни беше наистина впечатляващ за онова време.

- Говори се понякога из Ямбол, че между вас и Вълчо Йорданов, който е също една от легендите на ямболския баскетбол е имало конфликти. Какви бяха отношенията ви с Вълчо Йорданов, Бог да го прости.
- Хората си говорят най - различни неща, аз не зная и точно какво се говори из Ямбол, но мога да кажа, че с Вълчо бяхме в много добри отношения. Имаше един момент от негова страна на неудовлетвореност - това беше, когато го смениха като треньор на мъжкия отбор. Но мисля, че аз нямам вина за това, аз бях старши треньор на националния тим на България за юноши и през цялата 1976 година бях на подготовка с него - на лагери, на състезания, като върховото постижение беше участието ни в турнира "Дружба", в който участваха всички социалистически държави, включително и Куба. Първенството се проведе в Талин и ние спечелихме там бронзовите медали. И когато се върнах в Ямбол разбрах, че има някакви неразбории. Тогава Иван Тодоров, по прякор Маркуча, беше съюзен треньор и той беше въвел много изменения в системата на първенствата. Искаше да се правят планове, отчети, въведе в "Б" група да има в съставите най-много по двама, а в "А" група най-много по трима баскетболисти на възраст над 28 години. Вълчо нещо не беше се съобразил с тези нови изисквания, вследствие на което настъпили недоразумения и скандали. Аз съм чувал за тези неща, но не съм бил свидетел. Тогава не че си влошихме отношенията с Вълчо - той е идвал у нас на гости, и аз съм ходил у тях, но не му бе приятно ,че е махнат от треньорския пост при мъжете.

- Господин Варчев, каква е рецептата, каква е формулата, за да стане човек голяма баскетболна фигура, голям треньор ?
- Няколко са нещата - изключително трудолюбие, пълно отдаване на професията и цялата концентрация на нервната система, цялото внимание на човек трябва да е в работата му. Народната поговорка е казала, че две дини под една мишница не могат да се носят. Съвременният човек е по-умен, по-гъвкав, той може да носи две дини, но не и трета, а в нашето семейство, тогава и жена ми Цанка беше треньор по баскетбол, аз също бях треньор, и на практика 99 процента от разговорите в къщи бяха все за този спорт.

- Вие сте бил треньор на много баскетболни звезди, как успявахте да "държите юздите"?
- Аз мисля, че съм поставял нещата винаги на една честна основа, на добронамереност. Поначало съм позитивен човек и при работата с тези хора първата ми мисъл е да бъда човек. Така че взаимоотношенията ми с всички баскетболни звезди са били преди всичко човешки, на базата на уважението, на признанието за големите успехи, които те са постигнали. И бих могъл да кажа, с малки изключения, че не съм имал проблеми със звездите в отборите, които съм ръководил.

- Да поговорим и за днеишите бас­кетболни проблеми, господин Варчев. Какво е вашето мнение за турнира за Купата на България, провеждащ се в зала "Диана". Той все още не е завършил / б . а .- разговорът се проведе на 13 март, когато предстоеше да се изиграе малкия финал от състезанието /, но вече ви­дяхме доста двубои?

- Турнирът за Купата е много силен, като за българските аршини и размери. Отборите са много добре подготвени, в тях има много добри състезатели, така че става един хубав, приятен турнир. И от професионална, и от любителска гледна точка. Турнирът е прекрасен. Това, което мен лично не ме удовлетворява е, че голяма част от звездите, хайде да не ги наричаме звезди, а тези, които изнасят най-вече мачовете, не са български баскетболисти. Преди години федерацията направи най-голямата глупост, по предложение на някои мои колеги, като разреши в отборите да има неограничен брой чуждестранни състезатели. В момента сме съумели да ги сведем до шест, но моето разбиране е, че повече от трима чужденци, а по време на играта - двама, не бива да има, ако искаме българският баскетбол да се развива. Сега основните точконосители са чуждестранни състезатели, те идват заради парите, на следващия сезон си отиват, идват нови, получава се много голямо текучество Всичко това, според мен, не е в интерес на българския баскетбол, но има един много важен момент, с който се налага ние да се съобразяваме - това са спонсорите. Спонсорите искат бързи резултати, искат като дадат парите днес, още същата година финансираният от тях клуб да стане шампион, или носител на Купата на страната, или пък медалист. Не можем да се преборим с тези хора, които искат бързи успехи. Те дават парите, а знаете, че който дава парите, определя и музиката. Затова не ми е много ясно как ще продължи българският баскетбол, дали Управителният съвет на федерацията и президентът Михаил Михов ще имат воля­та да се наложат . Защото ако така продължим, родният ба­скетбол ще бъде на много ниско равнище след няколко години.

- Г-н Варчев, кои са най-тъжните и най-радостните моменти във вашата богата спортна биография ?
- Тъжните моменти са винаги, когато загубиш. Няма лек срещу загубата. Това е едно вътрешно чувство, особено за амбициозни хора като мен. След поражение един-два дни почти не може да се разговаря с мен. А победата - победата е нещо велико. Победата е нещо, заради което си заслужава човек да бъде треньор. Много радостни моменти имам, не мога да посоча само един-първият медал с отбора на Ямбол за Купата на страната, първият бронзов медал за Ямбол в шампионата през 1979 година, първата шампионска титла с тима на "Черно море" / Варна / през 1985 г. Не мога да забравя класирането с националния мъжки отбор за финалите на две европейски първенства - през 1991 и 1993 г , привличането на Георги Глушков в Националната баскетболна асоциация през 1985 година. Това са все моменти, в които човек изпитва много голяма удовлетвореност, радост, щастие, заради които си заслужава да бъдеш треньор.

- Последен въпрос, г-н Варчев. Оптимист ли сте за бъдещето на българския баскетбол ?
- Бих казал, че съм оптимист. Оптимист на базата на това, че от две години президентът на федерацията Михаил Михов постави на друга основа работата с подрастващите. Обърна се внимание на много малки градчета, които през годините бяха занемарени и в тях не се развиваше баскетболната игра. Направиха се държавни първенства, "А" дивизии за четири възрастови групи, вложиха се доста средства и мисля, че това ще съживи българския баскетбол.

 

 РАЗГОВОРА ПРОВЕДЕ : БОРИСЛАВ НЕНОВ