Огъстин Окосън е едно от новите попълнения в отбора на БК” Тунджа”- Ямбол през този сезон. 208 - сантиметровият център има богат опит зад гърба си. И грал е в единадесет страни на пет различни континента (Азия, Латинска Америка, Африка, Европа и Северна Америка).  Играе професионално в Бахрейн (Ситра), Китай, Ливан (Хоменемен), Катар, Румъния, Испания, Чили (Universidad de Concepcion), Доминиканска република (Самежи, Доса, Пуебло Нуево и Реалес де Ла Вега), IBL (Санта Барбара Б. и Санта Моника Дж.) и в турнирът по баскетбол (Отбор 23). 

През 2009 г. Окосън е избран от Остин Торос (D-лига на НБА) в седмия кръг на драфта (102-ти). 

Печелил е шампионската титла в Доминиканската република в La Romana League през 2014 г.

През юни участва и в трите мача на Нигерия в Африканските квалификации за Световното първенство през 2019.

В интервю за нашия сайт Окосън разказва за обратите и завоите в своята кариера, за детството си в Нигерия, за победите и трудните моменти и защо играе с номер 59.

- Разкажи ни за себе си.

•  Казвам се Огъстин Окосън. Роден съм в град Бенин в Нигерия, в щата Едо. Родителите ми имат 9 деца, аз съм петото поред. Петото от девет, затова играя с номер 59. Израснах в предградията на Бенин, където живях до 14-годишна възраст. Точно преди да навърша 15, се преместих в Щатите, тоест живея там почти през целия си живот.

•  Сам ли замина за Америка или цялото ти семейство се премести?

•  Сам. Няколко години живях в приемно семейство, бях в три университета. После първо майка ми се премести в САЩ, а по-късно и брат ми, така че Щатите са моят дом сега. С баскетбола започнах точно преди да тръгна за Америка, така че през първите си почти 15 години не съм се занимавал с това. Тренирах футбол.

•  Това е малко изненадващо, имайки предвид, че майка ти е играла баскетбол. Обикновено играчите, израснали с родители баскетболисти, се раждат и израстват с “ баскетболна топка в ръцете си”.

•  Да. Работата е там, че майка ми се е състезавала за щата, в който е израснала в Нигерия. Била е много добра и е била избрана да играе за националния отбор, някъде в средата на 60-те години. И е печелила, като част от този отбор, трето място в Купа Африка. Майка ми пазеше този медал, но когато се отказа от баскетбола, тя прибра някъде всички тези спортни неща, фокусира се върху образованието си, стана директор на гимназия и с това се занимава през целия си живот. Ние знаехме, че е играла баскетбол, но никога не ни е говорила за това. Един ден, малко преди да замина за Америка, видях нейния трофей и поисках да следвам стъпките, това беше нещо, което наистина желаех да направя. А и освен това всички ми казваха, че съм толкова висок, че не трябва да се занимавам с футбол, а с баскетбол. Страшно висок съм и на футболното игрище всички останали биха изглеждали супер ниски до мен. Така че последвах страстта си, когато бях на 14, почти на 15. А и когато се преместих в САЩ, просто трябваше да играя баскетбол, защото това е Америка и там би било престъпление да не се занимаваш с този спорт при моята височина. Спечелих стипендии в различни части на Щатите. Много училища ме искаха и аз започнах да тренирам, да изучавам играта, която ми се отдаваше, защото бях много подвижен. Мисля си, че все още съм, това ми е останало от футболните години, когато се научих да бягам и да се движа бързо за своя ръст. И това допадаше на много отбори. След като изкарах последната година в гимназията, отидох първо в подготвително училище за по-високо образование, а след това в университета. Дипломирах се със специалност мениджмънт, след което започнах да играя професионално баскетбол. Играх в Испания през първата си година - в Херона LEB Gold (втора дивизия в Испания - бел. авт.). След това и в Румъния за Медиаш. Играл съм на различни места: в Китай, Япония, Доминиканската република, а и в страни от Средния Изток. Когато дойде финансовата криза през 2011 в Европа заплащането беше по-малко. Така че прекарах 4-5 години в Средния Изток. Но сега се завръщам в Европа.

•  Как всъщност дойде да се състезаваш за Ямбол?

•  Чрез агенти. В наши дни светът наистина е много малък, благодарение на Интернет. Можеш да намериш всеки навсякъде по света и да си свършиш работата. Така и при мен, имам агенти, които през Фейсбук ме информираха, че български агент ми предлага работа и че има отбор, който би се радвал да ме има в своята селекция, ако и аз съм съгласен. Поговорихме и си казах “Защо не?”

•  Как се чувстваш тук? Комфортно ли ти е? Имаш ли усещането, че си добре дошъл?

•  Абсолютно! Чувствам се добре. Хората тук са много мили. Всички са толкова приятелски настроени и гостоприемни, наистина изглеждат мили. Когато стъпих за първи път тук, всички ме гледаха като че ли се питаха ”Кой е този висок тъмен мъж, нали знаеш, все едно аз съм единственият чернокож в целия град”

•  Не, не си.

•  Не съм ли?

•  Не си единственият, но си най-високият.

•  О, да, най-високият. Знаеш ли, всъщност беше много странно, но свикнах. И децата ме обичат, винаги идват при мен и винаги са приятелски настроени. Всички са наистина много гостоприемни и мили, което ме накара веднага да се почувствам комфортно.

•  Винаги си толкова позитивен на терена, окуражаваш съотборниците си.

•  Смятам, че това е правилното. Защото ние въздействаме на хората около нас с енергията си. Баскетболът е колективен спорт и енергията е важна.

•  Правилно ли сме разбрали, че майка ти е човекът, който ти е въздействал, за да започнеш да се занимаваш с баскетбол?

•  Да. Разчиствахме един ден и видях трофея. Не знаех, че има такова нещо.

•  Никога ли не беше ти говорила за това?

•  Не, никога. Тя извади всички тези неща и заговори за това, как в миналото е спечелила трофея. Мислех си “ Наистина ли?! И никога не си говорила за това?!”. Беше толкова забавно. Тя ни разказа цялата история за този период от живота си, показа ни снимки, на които изглежда толкова висока, като върлина, обута в онези наистина къси шорти, които са носели тогава. Гледах снимката и се чудех дали това наистина е тя. Беше наистина много забавен момент, който обаче никога не забравих. И преди различни хора ми бяха казвали, че трябва да се занимавам с баскетбол, но именно този момент с майка ми ме подтикна да го направя. Исках да съм като нея и да постигна това, което тя е направила. Така че започнах да тренирам по малко, а после заминах за Америка и посветих целия си живот на това, обвързах го с баскетбола. И това, благодарение на майка ми. Тя ме мотивира.

•  Играл си както в Европа, така и в Америка. По какво се различават в стила на игра?

•  Разликите са технически. В Европа повече се фокусират върху техническата част на нещата. Не че в Америка не го правят, но там много често просто се движиш вкупом с други играчи. В Европа трябва да се упражняваш в стрелба всеки ден, да тренираш уменията си да отбелязваш. Това е като по учебник. Ако ще играеш в Европа, трябва да го правиш. Докато в Америка нещата не стоят точно така. В това е основната разлика. И в правилата, които са малко по-различни. Баскетболът в Америка е по-диференциран, по-индивидуален, има лидери като Леброн Джеймс, които получават топката и стрелят. В Европа това се случва рядко, играе се повече с комбинации. Топката минава през няколко играча, преди да влезе в коша. Това е в общи линии.

•  Кой стил на игра ти допада повече?

•  Аз съм отборен играч. Харесва ми миксът между двата стила. Но ако трябва да избера само един, то това ще е европейският. Но сега правилата се променят непрекъснато и двата стила все повече си приличат. Това ми харесва.

•  Получавал ли си от треньор или друг човек добър съвет, който би искал да предадеш на свой ред на другите?

•  Треньорът ми в университета беше човек, който не винаги разбирахме, но го обичахме. Играх най-добрия баскетбол, когато се състезавах под негово ръководство. Беше от хората, които всеки ден ти крещят в лицето неприятни неща, сякаш те предизвиква да се откажеш. Но целта му не беше да ни накара да зарежем всичко, а да ни стимулира да вложим повече усилия. Непрекъснато ни повтаряше, че ако наистина искаме да се занимаваме с нещо, трябва да работим за него така все едно ще умрем, ако не го постигнем. Все едно някой е опрял зареден пистолет до главата ни и е готов да го използва. Ако не искаме нещо толкова силно, че да сме готови на всичко, по-добре изобщо да не се захващаме. Тези негови думи, в контекста на баскетбола, всъщност означават, че трябва да играеш така, все едно животът ти зависи от това. Този негов съвет наистина ми повлия и това е човекът, който повлия на моята игра през втората ми година в университета. До този момент аз бях наперен и го давах по-спокойно. Но за да играеш за този треньор, ти трябваше да си като звяр на терена. Да играеш здраво, да бягаш, да се раздаваш, да се бориш и аз винаги правех това на терена, играех все едно животът ми зависи от това. Невинаги нещата се случват, както ти се иска, ще има и загуби, но напускайки терена трябва да знаеш, че си дал всичко от себе си, че си играл със страст, че си се борил здраво. В този мой треньор имаше много страст и си подбираше играчи, в които гореше същият огън. Казваше ни, че ако попадне в улично сбиване иска да има хора, които са готови да нападат. Такъв беше неговият характер и той очакваше играчите му да са като него, да притежават същата гордост. Причината, поради която той ме взе в отбора и поради която ме харесваше, беше, че играейки за него аз не просто вършех работата си на терена, но и се раздавах и поддържах отборния дух.

•  Това треньорът ти от университета Нортууд ли е?

•  Не, от католическия университет Сетон Хол. Учех там преди да отида в Нортууд. За три години минах през четири университета, винаги с баскетболна стипендия.

•  Имал ли си възможност да се докоснеш до НБА .

•  Бях трети в листата на моята конференция по блокирани стрелби, което си беше сериозно постижение. Прехвърляха ме на няколко отбора. По това време не бях много добър в нападение. До този момент бях наблягал на уменията си в защита, защото имахме куп нападатели, от които се очакваше да бележат. Ако ти се отдаде възможност да хванеш топката, стреляш, но имаше момчета, чиято главна задача беше да вкарват. Моята работа до този момент беше да улеснявам тяхната задача. И това беше добре за отбора, играех наистина добре в защита. Но стилът ми на игра не беше какъвто е сега. Затова минах проби в няколко отбора, но не бях нает, което за мен беше малко болезнено. И в този смисъл недостатъчните ми умения в нападение ми се отразиха негативно. Но има и други места, където се играе баскетбол, така че заминах за Испания, която също е баскетболна страна и където бях силно желан. Така че заминах за Испания, но за първи път напусках Щатите и домът ми липсваше страшно много. Това ме накара да се върна в Америка и играх няколко години в D- лигата на НБА.

•  Има ли хора, които са пример за теб и ако да кои са те и защо?

•  Отгледан съм в християнско семейство и вярата ми е много силна. Мисля, че Христос за мен е модел за подражание заради начинът, по който е въздействал върху живота ми. И може би майка ми и баща ми. И двамата бяха непреклонни хора. Нямахме нищо, докато растяхме, разбираш ли, едно много бедно семейство в Африка. Но те разбираха същината на това, което ще ни помогне да сме успешни в живота. Имаха убеждения, които ни предадоха и които тогава не разбирахме. Чудехме се за какво ни говорят тези неща, та ние живеехме в нищета. Но осъзнахме, че те всъщност градят нашето бъдеще. Трябва да си много специална личност, за да правиш това, да влияеш и да насочваш някого. И моите родители бяха точно такива. За мен те са по-ценни от всичко, защото ме направиха такъв, какъвто съм и наистина оформиха личността ми и ми повлияха за добро. За мен те са огромен пример и аз съм им благодарен, защото всичко, което някога са ме учили и може би не съм разбирал в миналото, сега вече има смисъл. Но има и още един човек, който много ми повлия, но в баскетбола. Това е Хаким Олайджуон, който също е нигериец. Истинска легенда! Играеше за Хюстън Рокетс и сега е в Залата на славата на НБА. Той имаше огромно влияние върху мен. Започнах да гледам баскетбол заради него. Играта ми всъщност подражава на неговия стил. В никакъв случай не мога да се доближа до неговите умения, но съм “откраднал” движенията си от него. Учих се да играя баскетбол и исках да съм като него. В университета гледах негови записи и имитирах неговото завъртане и движения в атака, притежавам нужната за това бързина. А и сме почти еднакви на ръст. Той е моят модел за подражание в баскетболен аспект.

•  Kой е най-важният мач в живота ти и защо?

•  През 2009 г. играхме срещу университета Маркет в Медисън Скуеър Гардън. Не бяхме фаворит в този мач, прогнозите предвещаваха, че ще загубим с 20 точки. Излязохме на терена спокойни и убедителни, защото напрежението за тях беше по-голямо, те имаха нужда от победа. И спечелихме с 20 точки. Този мач беше най-добрият за мен и то в зала като Медисън Скуеър Гардън, която е огромна, една от най-големите арени в света. За нас това беше като сбъдната мечта. Усещах тръпки по тялото си. Хората идват на такива мачове и обикновено залагат. 95% от тях бяха срещу нас и всички те загубиха. А тези, които бяха сметнали, че можем да спечелим, дойдоха в хотела ни след мача и ни изведоха да празнуваме. В началото нямахме идея какво става, мислехме си, че са просто запалени фенове. По-късно самите те ни казаха, че побеждавайки, сме им спечелили много пари. За този мач се говореше не само до края на сезона, но и през следващите години. Беше като за учебник, спечелихме този мач от шампионата, който винаги ще помня. Ролята ми в отбора е в дефанзивен план и основната ми задача не беше да бележа.
Но всеки път, когато стрелях, топката влизаше в коша. Имах чувството, че рингът е два пъти по-голям от нормалното, всяка моя стрелба беше сполучлива, имах 10 от 10, нито един пропуск, дори и случайните ми стрелби влизаха. Беше един от онези дни, в които е писано нещата да ти се получават. И това пред 14 000 зрители в Медисън Скуеър Гардън. Има дори моя снимка от този мач, в която съм в синя униформа и вися във въздуха, хванат за ринга. Друг важен мач е този, който играх в Доминикана, когато спечелихме първенството с тогавашния ми клуб. Това беше първата ми подобна победа, както в колежа, така и като професионалист. Пристигнах там към края на сезона. Взеха ме, за да им помогна да подобрят играта си и да подсиля отбора. Загубихме първите три мача в плейофите и всички започнаха да се съмняват, че идеята да се вземе този нов играч, който не допринася нищо за отбора и не отговаря на очакванията, не е била добра. Вестниците пишеха такива неща. И аз го приех лично. И удвоих усилията си. Изключих всичко друго от живота си през следващите 20 дни, фокусирах се само върху баскетбола: не говорех с приятели или със семейството си, не гледах нищо друго освен баскетбол. И статистиката ми се подобряваше с всеки следващ мач. Спечелихме последния домакински мач и първенството. Никога не бях печелил такава победа, не знаех какво е чувството. Бях виждал полудели от радост хора да вдигат трофея, но сега аз бях този, който държеше купата. Бях най-полезен играч от двата отбора и отбелязалият най-много точки. Хората идваха при мен и искаха екипа ми. Полицията остави публиката да влезе на терена, това бяха може би около 20 000 души, огромна зала. И всички те бяха на игрището. Беше един невероятен момент, който и до сега помня. След това, разбира се, празнувахме. Не спах 2 дена, адреналинът бушуваше в кръвта ми. Чувството беше удивително. Работиш с години, за да преживееш нещо подобно. Смятам, че всеки баскетболист и всеки спортист трябва да имат поне по един такъв момент в своята кариера. Само един. Всички жертви, които си правил, върховете и спадовете, минаването от един отбор в друг, тренировките и мачовете, изиграни с кръв и пот, с болки и травми: всичко това си заслужава, за да изживееш един такъв момент, да го почувстваш.

•  Смяташ ли се за щастливец тогава, след като си имал не един, а два такива невероятни моменти в кариерата си?

•  О, да! Имах два такива момента: веднъж в колежа и веднъж в професионалната си кариера.

•  С какво ще се занимаваш, когато вече няма да играеш баскетбол?

•  Добър въпрос! Мисля, че ще се насоча към нещо напълно различно от баскетбола.

•  Футбол?

•  Не, не мисля. Аз съм човек, чийто мозък работи така: ако искам да тръгна надясно, ще го направя, дори всички останали да тръгнат наляво, защото ще знам, че това е пътят, който искам да следвам. Мисля, че някои баскетболисти ограничават самите себе си, изкушавайки се да станат треньори, защото смятам, че само това могат да правят добре, тъй като са се занимавали с него през целия си живот. Аз обаче смятам, че можеш да станеш добър във всичко, ако му посветиш време. Така че, нямам нищо против да се захвана с нещо различно, мисля, че след около пет години бих могъл да съм добър и в новото си начинание. Но със сигурност ще нося със себе си уроците, работната етика и страстта на баскетбола. И ще ги използвам и в новото си поприще. Имам образование в областта на мениджмънта, както и магистратура, което ме кара да мисля, че най-вероятно бих създал своя собствена компания един ден.

•  И тя няма да има нищо общо с баскетбола?

•  Не. Ако някога отново се върна към баскетбола, след прекратяване на активната си кариера, то ще е с детето ми. Може би, когато стане на около 10 и ако има желание за баскетбол, ще поискам да съм треньор, стига да е възможно, на неговият отбор. Това бих направил. Тогава бих се върнал към баскетбола.

•  Не се ли страхуваш да опитваш нови неща и да излизаш от комфортната си зона, за да се изправяш срещу предизвикателства?

•  Не!

•  Има ли още нещо за теб , което би искал да ни разкажеш ?

•  Бях повикан в мъжкия национален отбор на Нигерия тази година, през лятото. Това беше моя голяма цел. Докато растях в Нигерия, гледах мачовете на тези мъже по телевизията, футболният и баскетболният ни отбор наистина бяха добри. И това ми стана цел, представях си, че един ден ще съм като тях! Мениджърът на отбора ме е следял през последните няколко години и ме е харесал. И тази година през март той се свърза с мен и ми обясни, че някои играчи напускат отбора заради възрастта си, травми и т.н. Така че имаше свободни бройки в този момент и около 50 баскетболиста на разположение на националния отбор на Нигерия, между които щяха да бъдат избрани необходимите за попълване на селекцията. В крайна сметка аз бях между избраните. Когато получих официалното писмо, че съм одобрен за националния отбор, бях на седмото небе. Знаех, че мога да бъда повикан във всеки един момент, така че трябва да съм подготвен, във форма и се отнесох много сериозно към това. Подписах договора. И парите нямаха никакво значение тук. Най-важна за мен беше честта да играя за страната си. Представях Нигерия това лято на квалификациите на FIBA, играхме добре и спечелихме всички мачове. Семейството ми дойде да ме гледа, приятели, с които сме израснали заедно дойдоха от цялата страна, за да ме гледат на тази голяма арена, мачовете се предаваха по националната телевизия. Мои учители, познати от църквата, съседи всички ме потърсиха във Фейсбук. Беше невероятно! Не знам как да го обясня. Играя за клубове, плаща ми се за това, защото това ми е работата. Но да нося собственото си име на гърба на екипа, на който отпред на гърдите ми стои името на страната ми…..това ме разплака първия път, когато облякох екипа. 20 милиона души ме гледаха и знаех, че трябва да изиграя тези мачове за тях! Приех го по този начин и наистина беше невероятен момент! Майка ми е играла за страната си и сега аз правех същото, но на по-голяма сцена, защото днес с помощта на социалната медия, всеки по света може да гледа. Така че това беше велик момент на гордост за мен!

•  Както и голяма отговорност, която идва с обличането на националния екип

•  Да! И отметка в списъка, тоест направих го, сторено е! Един ден, когато ще имам собствен офис, си се представям като собственик на моя фирма, облечен в костюм, а всички тези трофеи и спомени ще са по стените на офиса ми. Ще казвам: ”Това бях аз! Аз бях този човек!”

•  Каква е целта ти за този сезон?

•  Да се опитаме да спечелим. Мразя да губя! Мразя го повече, отколкото искам да печеля. Това ме кара да играя здраво и да се опитвам да накарам всички да играем така. Но понякога напредъкът идва бавно. Опитвам се да окуражавам съотборниците си, понякога давам за пример Лейкърс, които подписаха с Леброн Джеймс. Когато това се случи, много хора си казаха: ”Богът на баскетбола е тук! Успехът ни е вързан в кърпа!”. Но не става така. Едно плюс едно невинаги прави две в баскетбола. Понякога е нужно време. Трябва да си търпелив, да работиш здраво и вярвате или не, да, ние изгубихме няколко мача, но аз виждам напредък. Победата не е всичко. Чувството, че си дал всичко от себе си, то е важно. Победата ще дойде. Имаме ключа към успеха и всички парченца, всички части, които са ни необходими.

•  Благодарим ти за това интервю!